Яна не пипна тетрадката. Даже не я погледна. Остави я на масичката, на която преди стоеше стационарният телефон, а сега оставяше мобилния или някоя книга за дочитане. Вечерта обаче, когато се настани на дивана да потърси нещо по телевизията, задряма на някаква реклама. Трябва да бяха изминали около петнадесетина минути, когато в просъница чу скимтенето на Джино. Усети нещо в ръцете си и се сепна. Едва отворила очи, подскочи. „Какво правиш! Ще я скъсаш!“ – развика му се тя и я вдигна над главата си. – „Ама и аз съм една! Все забравям, че не е като преди. Вече трябва да се съобразявам с теб…“ Джино обаче не спря да скимърца. Гледаше я настоятелно. „Какво?“ – питаше го Яна. Очите му сякаш светваха, а езикът му увисваше отвън, но тя не разбираше, докато новото ѝ приятелче рязко не лавна и я накара почти да подскочи. „Е, добре.“ – говореше Яна. – „Май не само във филмите се случва… Искаш да погледна тетрадката. Ти си от онези кучета артисти, които подсказват решенията на героите. И какво сега, да я отворя ли?“. Джино джафна пак. Яна премигна, защото не го очакваше, смъкна тайната пред себе си и я отгърна.

20.03.1916г.

„Деветстотин и шестнайста? Какви са тия работи?“  – каза си. Джино скочи на дивана до нея и запъха почти в лицето ѝ. На върха на езика му се бе проточила тънка слюнка. Още като я зърна, Яна го навика, като изместваше тетрадката встрани. „Ще я намокриш! Какво ще отговарям после? Не, няма да рискувам повече.“ – ядоса се, стана и постави подвързията на най-горния рафт на секцийката си. „Невъзможен си!“ – стросна му се. Джино изскимтя, легна на дивана, като положи главичка върху предните си лапи и погледна виновно изпод вежди само веднъж.

Не може да се каже, че Яна запомни датата, която видя. По-вярно би било да се твърди, че тя сама се отпечата в съзнанието ѝ и не я остави да мигне, въпреки упоритите усилия. Беше се забила като гвоздей в ума ѝ, като натраплива реклама се въртеше пред вътрешния ѝ взор, като досадна муха врънкаше в мислите ѝ, в полусъня ѝ, блъскаше я като вълна, обграждаше я като бодлива тел, на която се намушваше при всяко най-незначително движение и изобщо крещеше да ѝ обърне внимание. Посред нощ Яна отметна завивката и екранът на лаптопа светна. Резултатът я порази. „Не може да бъде!“- прошепна на себе си в тъмното, на което Джино, който също беше буден, изскимтя. „Ти пък какво разбираш? Все много знаеш!“- засече го тя и той сви ушички. Изведнъж ѝ дожаля. „Държа се отвратително, знам.“- каза, стана, взе го и го сгуши в себе си. Милва го, милва го, милва го, докато и двамата се укротиха, докато заспаха помирени.

Разговорът с Венелин бе неизбежен. Работата ставаше повече от подозрителна.